Ние и те

Актуално или не, аз упорито продължавам поредицата размисли над българската действителност и общество. И като заговорих за общество, искам да ви споделя, кое е едно от най-любимите ми местоимения, кои средностатистическия българин обича да казва – те.

Те направиха така, че ние да сме зле. Те приеха този закон, те наложиха тази глоба. Те са корумпирани, те са крадци, лъжци и манипулатори. Те,те,те. Ами ние?

Ние кои сме? Защо сме жертви? Обичаме да се вживяваме често в тази удобна роля – като разглезени женички, само че без покритие. Това ли е основният ни проблем – че искаме да бъдем жертви и да бъдем третирани, като такива?? Осъзнаваме ли, че това освен, че е смешно е изключително долно и не достойно положение, което изобщо не приляга на „гордия“ български народ със „славна“ история прочие. Май не.

А е време да бъде осъзнато, асимилирано и добре премислено. А след това няма да е зле да има и поемане на някаква отговорност от нашите БЕЗдействия. Които и да са те, ТЕ са там защото НИЕ им го позволихме. Това трябва да бъде добре осъзнато от нас, ако се налага преповтаряно отново и отново, като национална мантра. НИЕ сме хората от които зависи дали нещата ще вървят нагоре или надолу, НИЕ сме хората които трябва да имат самосъзнанието да градят своето настояще и бъдещето на децата си. НИЕ сме хората, които трябва да избират и излъчват лидери, но обединено. НИЕ сме тези, които трябва да казват, какво ще се случва в нашата държава!

Стига сме бягали от тази отговорност. Вече няма комунизъм. Вече го няма фактора „държавата“, която да поема вината дори за лошото време. Няма го удобното мислене, че все някой друг трябва да ти е виновен за всичко. НЯМА ГИ. Това са фантастичните оправдания на един вечно многострадалчески, хленчещ, недоволен от всичко народ! На една нация, която е родена да бъде жертва. Поне според нейните виждания. Трябва да се вземем в ръце и да слезем на земята.

Но това няма да стане с бягане. Няма да стане и с пари от чужбина идващи у нас. Не. Това ще стане с действия, добре обмислени, с търпение, последователност и вяра. Защото нито германците, нито французите, нито която и да е било друга нация-държава (защото държавата това са те) НЕ са стояли на старите си лаври чакайки някой да ги оправи. Сами са изявили желание за оправяне. Сами са казали, какво искат и какво не. И са били търпеливи и ПОСТОЯННИ в действията си.

Да, сигурна съм, че не ви казвам нищо ново. Не ми и пука. Защото явно имаме нужда тези неща да бъдат преповтаряни отново и отново, до посиняване за да се набият в дебелите ни глави и да пробият закостенелият ни многострадалчески инат.

В момента дори не знам, кой ни управлява. И защо. Дори не знам кой на какво е министър, честно не им знам имената. Жалко е наистина. Това показва и моето ниво на отговорност и заинтересованост, а може би и вече голяма доза отвращение. Но няма да стане, ако сами се борим, един по един, по отделно срещу вятърни мелници като корупция, непукизъм, беднотията поради липса на каквато и да е функционираща икономика у нас. НЯМА да стане по единично. Ще стане всички заедно. В купом. Не само по улиците, а в умовете ни, пред компютрите, пред приятелите, пред семейството и ЗАЕДНО с всички тях. Малко по-малко, докато започнем да си въздействаме един на друг, докато започнем да СПРЕМ да хленчим и мрънкаме и започнем да действаме!!

Защото явно вече си доказахме, че много можем  да носим. Не е ли време вече, да се събудим наистина и да започнем да разтоварваме тези тежести от гърбовете си?? Да си докажем, че можем и да действаме, и да живеем наистина ПО-ДОБРЕ?

Не знам. Но знам, че от нас зависи. Не от тях.

Не ме е срам

Тази публикация е за всички онзи българи, които решиха да останат в България. За всички онези млади и не толкова млади хора, които избраха трудният, почти невъзможен път у нас за живот, реализация и социален статус.

Ние решихме да останем… да живеем и да се борим не само за себе си, но и отчасти за родината България. Макар и не толкова активно и съзнателно. Макар и не така, както може би наистина трябва да го направим. Но, ето поне сме тук.

Ние решихме да бъдем смели и дори безразсъдни. Ние решихме да бъдем всичко – защото у нас трябва да можеш да си всичко, за да успяваш да оцеляваш. Гъвкав, интелигентен, забавен и много, много луд. Ние, които решихме да бъдем….ние.

Не ме срам.

Не ме е срам, че съм българка. Не ме е срам, че съм млада и останах да живея в собствената си страна – колкото и странно да ви звучи вече това. Да, защото вече е странно и дори налудничаво да си избрал да живееш в България, да се реализираш по един или друг начин. Е, мен не ме е срам. Защото все още вярвам в родината, в себе си и в ценностите. Онези, леко позабравени основни човешки ценности – родолюбие, честност, борбеност, способност да мислиш и за другите. Колкото и да ме смачка живота през последната една година от живота ми, толкова повече избирам да остана тук. Толкова повече не ме е срам. И толкова повече искам да вървя с гордо вдигната глава. Това е. Разбирайте го, както искате.

Дори съм още по-горда, че не избрах да живея в столицата, заради уж по-големите и добри възможности. Не ме е срам, че не взимам 1000 лева заплата, не ме е срам,че живея в средно-голям български град, НО какъв. Стар, пълен с история, която дори някои държави нямат, красив и одухотворен. Защото на такива, като нас им е  основно трудно, но и най-интересно и най-полезно за техният собствен житейски път и способности. Ние учим много тук. Може и да не ни възнграждават и оценяват добре, но и това ще се промени. Скоро. Вярвайте. Това е най-важното от всичко друго на света – вярата.

Вярвам, че един прекрасен слънчев ден, когато пътувам към родния си край, няма да гледам с тъга и няма да ме гледат с тъга през прозореца на малката ми кола. Вярвам, че един ден ще видя повече щастливи и обнадеждени лица на хора от различни възрастови групи, а защо не и етнически? Хората са хора. България винаги е била и ЩЕ БЪДЕ страна на кръстопът. Това трябва да сме ги приели досега, като абсолютен факт. Вярвам, че повечето от щастливите усмивки ще са детски. Вярвам, че ще живеят добре и щастливо на село. Защото толкова малко е нужно човек да бъде истински щастлив….

Вярвам, че къщите по селата няма да са толкова безлюдни, тъмни и призрачни, вярвам, че и самите села няма да са такива. Вярвам, че пътят до тях ще е хубав. Гладък и добре очертан. Вярвам, че българският шофьор няма да избива комплексите по него повече – защото ще има една по-добра гледна точка и един по-добър живот извън него.

Вярвам, че скоро ще съм и горда майка на собствените си деца – българчета. Вярвам, че с гордост и те ще ходят в родно българско училище, където мечтаните реформи ще са се осъществили. Вярвам, че ще бъдат горди със своите родители, които са избрали живота им да премине тук.

Вярвам, че децата на моите приятели, които решиха също да останат тук и да ги отгледат, ще са горди с това решение и ще израстват  щастливи в родината си. Защото ще са на мястото си. Всички те, заедно. Вярвам, че техните проблеми, каквито и да са те, ще са по-лесно решими и преодолими за тях, защото самите те са научили най-добрият житейски урок – да вярват и да обичат страната си и „своите“. И, че това е САМО И ЕДИНСТВЕНО повод за гордост.

Вярвам, че те ще са по-добри от нас.

Изобщо не ме е срам, че се опитвам да работя различни неща, че се опитвам да намеря своя собствен път в родината си, където би трябвало да ми е най-приятно и лесно, но все пак не е. Защото всичко е срещу мен. Срещу нас. Но не ме е срам. Нося си и последствията от това, че не съм направила нищо за това да променя това положение. Е, поне съм тук и се опитвам. Поемем тази отговорност. И се опитвам да променя поне себе си и собствения си живот. Тук, в България.

Не, не ме е срам, че живея в собствената си родина. Странно…но не ме е.

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моменти, които спират дъха ни!

Петък е! Да се вдъхновим и замислим….с любима моя история или цитат, които грижовно съм архивирала в паметта на компютъра си през годините.

Често сте чували израза, че живота не се мери с броя вдишвания, а с моменти, които спират дъха ни!

Е, това историята, която стои зад този цитат.

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и актуална и до ден днешен.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване“.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете – кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

 Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни!

Политическа инвалидност и други недъзи

Здравейте!

Измина доста време, откакто не съм се ширила из моето малко и уютно виртуално пространство. Предполагам, че не съм липсвала особено много на драгия читател, а ако е било така – то нека приеме моите най-искрени извинения.

Това, което ме провокира отново да се изявя, е актуалната ситуация у нас. Така наречената, „политическа ситуация“ в България, де.

Нереално е колко политическа инвалидност цари в момента около и пред нас. За моите скромни 28 години, толкова недъгави и осакатени, от каквито и да е качества, „политици“ не бях виждала. Толкова неграмотност, политическа инвалидност и всякакви други негативни качества, включително и морални недъзи, сякаш не са ни се случвали или поне не са били така силно концентрирани на едно място, по едно и също време. Направо ме е страх да си помисля, какво ни очаква занапред.

Потрес е състоянието, което най-добре може да опише ситуацията у нас в момента. Само за миг си представете картинката, която представляват действията на българският политически елит отстрани и начина, по който той влияе на нашата изстрадала родина. И най-вече върху нашият изстрадал, беден и жалък народ. Направо да ти се приреве.

Докато ние стоим и гледаме този абсолютен цирк, който се разиграва пред очите ни (за който изцяло сме си виновни само и единствено НИЕ), така наречените депутати от всички политически партии вече гордо са яхнали белите коне на кухата слава и смело порят жалкия политически вятър, който ги вее. И тук не говорим само за липса на каквато и да е държавническа отговорност и чувство за дълг – тук говорим за тотално самозабравили се лица, които дори не знаят какво говорят. Дори не могат да ме излъжат качествено. Инфантилният фейс на масата „политици“ у нас, които се канят да топлят изтритите депутатски седалки в Народното събрание през новият мандат е направо отблъскващ.

Не знам, кое е по-силно, като чувство у мен – срамът или гневът. Май засега надделява гневът. Толкова фалшива игра, дори и най-осакатеният и лишен от талант актьор, не може да изиграе, дори и да иска. Опитват се да ми кажат, как едва ли не сега на вратовете си ще стъпят, само и само да се образува правителство. О, колко благородно, наистина. Играят някакъв фалшив спектакъл на загриженост и на привидна сплотеност и компромиси, макар че всички много добре знаем, че не се понасят, че не могат НИКОГА и по никакъв начин да надмогнат себе си в името на родината. Или това, което е останало от нея.

И какво би било едно такова насила направено правителство?? На некомпетентния, неграмотен и недъгав политически елит ли?? На този, който мазно лъже 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата и си мисли, че е останал някой, който да му вярва? Наистина жалка гледка. Защо просто не си го признаем – на вас не ви пука за държавата България и нейния суверен, и на суверена не му пука за вас? Избрал ви е по милост, защото няма много избор. А да не говорим, че дори и половината от него не ви е избрал. Не е избрал никой от вас. Сещате се защо. Избрал ви е защото, все пак е останал някакъв процент българи, които сляпо и наивно избраха надеждата от кутията на Пандора, която отворихме преди 20 и няколко години. От нея остана само това – надеждата. Всички зли неща бяха свободно пуснати и ни унищожават последователно.

Защо, по дяволите, да играем тези фалшиви роли на загрижени държавници (силна дума е това за българският политик, чийто синоним може да бъде само и единствено – изменник), и вярващи избиратели, а не си го кажете направо, че ни ви дреме и пука и искате само да облагодетелствате собствения си жалък животец? Така поне ще играете честно. Така поне всички ще сме свалили картите на масата. Ние, не че не си го знаем, но друго си е да имаш смелостта да си признаеш.  Ама то и за това се изискват качества, като смелост например. А такава, вие нямате драги ми политици. Не ви остана никаква човешка черта, всичко се е изродило и вече генно се предава в поколенията във фамилиите ви. Дори не ме е жал за вас.

Не ме е жал и за българите, които сами си направихме всичко. От така наречения Преход до наши дни, ние не направихме абсолютно НИЩО за да променим ситуацията. Да, имаше някакви рехави протести, тук таме някакво гражданско общество, което не издържа много на натиска. Фалшиви лица на загрижени сънародници, изявяващи се най-вече по сутрешните блокове. Такива неща. Сами допуснахме да се стигне до тук и сами ще си сърбаме надробеното. Жалко са бъдещите поколения, защото и те, както и моето поколение ще сърбат пресолена чорба на родителите си, както ние сърбахме тази на предните поколения.

Стойте и чакайте да падне тавана  – докато бат Бойко, Радан, Местан и други странни човекоподобни същества, опитващи се да приличат на политици, се мъчат да ви промият мозъците, а вие ясно виждате, че го правят, и ви диктуват как ще живеете вие, вашите родители и вашите деца, наистина мога да кажа, че си го заслужаваме.

Не искам да се образува правителство. Не искам фалшив цирк, фалшиви роли, този театър вече сме го гледали. Най-много да се стигне до нови избори след някой месец, но лично аз предпочитам да се срине цялата държава и да си го караме на самотек. То така или иначе досега си беше така, само някой друг държавник се правеше, че ни управлява. Виж в свалянето на правителства, задобряхме наистина. Нищо, че после пак си ги избираме същите.

Но за нас и това си беше много, като гражданска изява….Сега, като ни бръкнат пак в джоба през зимата, и когато пак няма да имаме пари да си платим тока, сигурно пак ще се присетим, в какъв фалш живеем. Ама то пак ще е временно и само защото ни засяга индивидуално. Няма значение вече цялото, няма значение, че трябва точно в такива моменти да сме обединени и силни заедно, защото само когато бъдем засегнати индивидуално, тогава се сещаме, че сме българи и имаме право на глас. През другото време си живуркаме. Недъгави и осакатени от всякак морал и чувство на дълг.

Политическата  инвалидност и недъзите на българското общество съжителстват синхронно вече повече от 25 години. Защо да променяме ситуацията, наистина?

 

 

Аз, българинът

2 юни – поредна годишнина от смъртта на Ботев . Каква асоциация поражда това у вас?  Какво чувство? Кара ли ви да се замисляте или вече сте приели свободата си, като даденост?

За мен това трябва да е тъжен, но славен ден, в който един български герой умира за една велика кауза. Ден в който всички ние трябва да сме благодарни и поне за миг да се замислим до къде стигнахме, какво направихме и какво искаме да направим за страната си. За родината си. Идват моменти от живота на едно общество, на една нация, в които то трябва да спре и да тегли чертата.

Да се замислим за каузата. За личността Ботев. И пак за каузата. Не знам дали се сещате, но Христо Ботев е загинал много млад. Млад човек, който се е борил за нещо толкова голямо, за нещо толкова велико, като свободата. Но той дори не се е борил за неговата свобода, а за ОБЩАТА, народна, българска свобода.

Как един 27-8 годишен българин решава, че трябва да рискува целия си живот за една толкова, далечна и невъзможна за тогавашните времена цел. Как съумява да организира времето, приятелите и последователите си във всичко това  на фона на това, че е имал по-добри и сигурни възможности за един дълъг и добър живот? Добър, но не и свободен. Защо не е помислил за себе си само?!

Не, това не е исторически обзор върху събитията и живота на Ботев – това е социален обзор. Мисля, че на съвременно българско общество му липсват такива общи каузи, за които да се бори, мисли и живее. Липсват му национални герои. Сега сме свободни, но и не толкова. Имаме достатъчно проблеми, като страна за решаване, а продължаваме да мислим само за личното облагодетелстване, за личните си дела и проблеми, за материалното си обезпечаване. Единственото, което явно може да ни изкара от закостенялата черупка са сметките за ток. И то защото са общи, ако беше на отделни прослойки от обществото нямаше и да го отразим. Кога ще се сетим, че трябва да мислим повече за ближния си и за България, не за личното си его? Кога ще се сетим, че историята се повтаря, и винаги ще се повтаря, само времената са различни!?

Лекото пробуждане на българската гражданска съвест ми харесва напоследък. Но ще е добре и да знаем, какво искаме. Защо не вземем пример от нашите национални герои? Структурирано, умно и находчиво. Така трябва да се действа.

Ще ми се самите ние да сме по-добри, по-съвестни, по-отговорни. Страх ни е сами да поемем отговорността за спасението си. Искаме да имаме виновници, искаме да сме в страни от събитията, ако може все някой да ни е  отговорен за провалите, а за успехите – винаги да намираме кусури. Няма да стане така – трябва да сме в центъра на събитията, трябва да сме отговорни и последователни. Не може да разчитаме на никой друг освен на себе си за бъдещето на страната си.  Защото виждаме, какво става когато оставим действията на някой друг – той се облагодетелства по всички начини от нас и от родината ни.

Съжалявам, че пиша малко след празника на Ботев по темата, но все пак ми е важно да я засегна. А и така или иначе Ботевите дни не бива да се празнуват само в началото на месец юни. Каузата му остава вечна за България, така че трябва по-често да мислим за нея. Ако сме наистина българи.

Пустош в българските села

Много тъжна картинка представлява това, в което се е превърнало българското село в наши дни.

Не го констатирам за първи път, няма и да е за последен, но определено прибирайки се днес към родния край ми направи силно впечатление този факт. Тъжно е за мен, а и вярвам за повечето хора от моето и предни поколения, които буквално сме отраснали в китното българско селце при баба и дядо! Защото ние бяхме там.

В онова прекрасно лято, в което всички бяхме равни с мръсните си ръце и широките си усмивки на лица от игра до късно вечер на улицата, в онова прекрасно място, където сме се научили да бъдем силни, да обичаме и ценим природата, да знаем какво е кокошка или крава (на живо), да знаем какво е труд и какво е сладка дрямка под дървото след това.

Да ценим родителите си и техните родители. Да намерим истински другари, а не фалшиви приятели.

Там където се научихме да караме колелета, да замеряме с прашка, да се катерим  по дърветата и да падаме по коленца. Там където винаги ни чакаха баба и дядо, усмихнати и загрижени, готови да ни помогнат във всеки един момент, във всяка една трудност. Там където се правеше истинско мляко и сирене, и растяха истински зеленчуци и плодове, които дори можеш да ядеш неизмити защото са най-екологично чистите на света и растат само с редовно поливане с вода.

Там където бяхме щастливи и свързани с мястото и хората. И където успявахме да си починем истински и да се заредим с енергия.

Сега тези места са пусти и тъжни. Безлюдни и студени, пълни само със сивота и тъжни лица на угрижени стари хора, милеещи за компания и разнообразие. За веселба и искащи да бъдат чути и оценени. Къщите са полусрутени, прашни и занемарени, оставени на произвола на съдбата.

Красивото българско село за мен е лицето на България. Именно там се крие тази магия на страната ни за която всички говорят, и която много от нас са изпитали.

Жалко, че и то беше погубено с един размах, с един удар, обезглавено и съсипано. Ограбено! Много ми е мъчно защото сигурно и моите деца няма да могат да усетят неговата магия. Уви, това не е никак положително, но за тях има надежда.

Тук е мястото да благодаря на всички политици, които се постараха така целенасочено и устремено да погубят родните села, лишавайки местното население от работа и препитание през всички тези години. Разрешиха родната СЕЛЯНДУРСКА ПЛЯВА, а именно всякакъв вид мутри и безмозъчни същества да завземат поминъка и земите на българския селянин и да му оставят трохите. Пък той да се оправя, както може. Нали е БЪЛГАРИН.

Благодаря им, че се погрижиха да оставим една голяма черна дупка за наследство на нашите деца, едни полупразни села с полупразни надежди за съществуване.

За изминалата година са заличени 183 села от картата на България. Само за една година. В края на 2011 година средния брой жители в общо 393 села у нас е бил един. ЕДИН. Това означава, че за две години, близо 580 села са обезлюдени и изчезващи от картата на страната. 

Идват избори. Замислете се.

Бг музиката – има ли я?

Темата за българската музика не ми е била интересна никога. Не обичам българска музика.

Но понеже онзи ден, слушах някакъв треторазряден бг изпълнител да казва, че радиата и телевизиите не им били пускали парчетата нарочно, че никой едва ли не е искал да пуска в ефира си бг музика и реших, че е време да си кажа мнението по въпроса.

Първо искам да изясня, че това е мое виждане и не ангажирам никого с него, освен ако сам той не поиска да се ангажира.

За бг естрадата, както всички я наричат няма да говоря, ясно е че тя е съществувала и е била изключително печеливша, но не само заради по-добрите си парчета от онова време. А и от самия режим. Той е инвестирал в нея и в певците тогава.

Не знам, какво очакват „младите български изпълнители“ от нас и от медиите като feedback, но искам да им дам няколко съвета: ЗА да ти въртят парчето по радиото, трябва първо, да си направил истински ХИТ. Българските музиканти, или по-голяма част от тях, дори не могат да правят хитове (е, сега се понаучиха някои), какво остава за албуми (някаква химера).  Изобщо си нямам  представа, как си представят те идеята за цялото това въртене на песни в ефир, ей така, само защото е записано ЕДНО парче и вече е решено, че то трябва да бъде въртяно нон стоп в ефира, независимо дали СТАВА за нещо или не, дали публиката го иска, или не и т.н. , но определено са в много грешна посока. Бързат да се радват твърде рано.

Моля, погледнете колегите си от световен мащаб – ТЕ РАБОТЯТ НОН СТОП. Особено комерсът! Не смея да помислям за нещо по-различно, у нас това може само да е рапът. Схващате ли накъде бия – за да искате нещо да се случи в кариерата ви, трябва непрестанна работа, записи на песни, трупане на капитал, реклама и т.н. Трябва да работите. А не да очаквате от едно парче „полухит“, да станете милионери и легендарни изпълнители! НЕ! Няма да ви въртят песните защото песните ви не стават – просто не стават. Дори не са комерсиални! Какво за Бога е, „ще бъдем само по гащи“, изниква ми просто от някъде някакъв подобен текст, от последните летни бг „хитове“?! Може и да ставам малко груба, но е време някой да удари един шамар на българската музика и всички летящи в небесата певци и певици да слязат на земята за да осмислят дейността си.

Не мога да виня някой конкретно, като цяло ситуацията е трагична. Нали има много големи таланти у нас? Нали има големи ментори,  нали постоянно реалити форматите бълват нови и нови таланти, певачи и всякакъв друг „талантлив“ добитък, който се съдира да пее по лайфовете им! Защо питам аз, всичко това не е резултатно – защо не се случва нищо, въпреки всички конкурси, всички „големи“ бг изпълнители, които уж поемат младите пилета към необятната шир на бг славата и светлия път към големия пробив на живота им?! Какво се случва с всички тия хорица – независимо дали могат да пеят или не толкова?

И друго – сигурно на повечето от вас им е ясно, че бг шоубизнес няма. Че истински продуценти НЯМА в България.  Всичко е псевдо. Или поне на мен така ми се струва, защото някак си системата не функционира правилно. Не искам да коментирам имена, но всички знаем от последните формати що за странни същества започнаха да се лансират в музикалното бг пространство, а други по-дейни и талантливи бяха захвърлени в тъмния ъгъл и никой повече не ги видя. Някак си всичко се обърка.

Графа (този мой „любимец“) пък беше казал, че у нас имало шоубизнес. Вика: „Има, има, ИМА шоубизнес у нас“! Ахаха, ама моля ви се?! Къде го има? Какво е това животно?? Има ли си на идея това момче, какво значи истински шоубизнес? Всичко, което има са няколко студиа, в които минава някой от време на време да записва и толкова. Така излиза, защото липсва дори едно елементарно текучество на парчета у нас !

Лошото е, че нямаме пари. Средностатистическият музикант у нас няма пукнат лев, а може и да може някои неща. Ако имахме поне една популярна и могъща музикална компания, каквито всички знаем, че има по широкия свят, която просто, като те види, че можеш инвестира в теб и ЗА теб и ти дава начален тласък, нещата може би щяха да имат съвсем различен вид у нас с бг музиката. Кой знае! Това е било едно от малкото хубави неща на комунизма – инвестирали са в изпълнителите (нищо, че те е трябвало да бъдат част от партията), но все пак са им давали пари! Така, че това го разбирам. Но не знам защо, като се видят в малко финанси и решават, че едно парче ще ги направи достатъчно известни и достатъчно добри музиканти. Само дето стават известни точно за един сезон, няма и толкова, а след това потъват в дълбоките анали на тъжната музикална бг история у нас.

Несправедливо е някой да претендира, че у нас нямало достатъчно въртене на българска музика, и да се оплаква от несправедливо отношение, когато неговия продукт не става за нищо. Аман от сълзливи, еднакво звучащи български парчета, които обаче постоянно претендират, че са различни и хитови!

Когато се научите да работите, а не само да лежите на таланта си, когато се научите да менажирате и да бъдете постоянни, тогава може да имате някакви претенции! До тогава – сбогом моя любов!

П.С. Има и хора у нас в музикалния бизнес, които се стараят, които са се доказали и които знаят какво правят!! Те не бива да влизат в числото на всички онези мързеливци по-горе, за които говоря. Може и да са малко, но ги има.  На тях пожелавам късмет и много здраво работене! Защото, както казва баща ми – няма невъзнаграден труд, стига да има труд 🙂

Младото, накъде?

Тъй като се занимавам (занимавах) с медии и често ми се налага да чета коментари на угнетени млади люде, които или са на мнение, че трябва незабавно да се изнесат към Терминал 2 с еднопосочен билет към топлите страни, или пък другата крайност – да останат и да се БОРЯТ, та ми е интересно наистина да разбера накъде мислят моите набори и по-малки или по-големи българи да се ориентират these days. А за борбата – борбата с поT и сълзи, до кръв, със зъби и нокти, такава е тя навсякъде. Такава борба ни очаква и нас, оставащите.

Кое, обаче наистина е по-лесно – да си отидеш (ама не от тоя свят де) или да останеш? Защото, ако трябва да сме честни, не е лесно да напуснеш и просто да идеш някъде, където всичко е уредено…уж. Това е мое мнение от това, което знам от приятели и познати, от това което си представям. Не съм ходила в чужбина по такъв повод, а само по повод туризъм 🙂 Та мисълта ми беше, кое е по-лесното? Или няма такова? Защото за мен няма такова. Животът не е лесен бе хора, живота е за силните, както се казва. Дори да емигрираш в прекрасната Австралия, пак ще ти се наложи да бъдеш емигрант, да знаеш език, да работиш и да произвеждаш. А не се знае дали ще успееш въобще да работиш. За психологическата нагласа пък да не говорим. Новата система те смазва, всичко ново те смазва, няма на кого да разчиташ…все гадни неща, които колкото и пари да трупаш, сякаш размиват богатството ти.

Лошото е, че ДОРИ всички да знаем това, знаем също, че там все пак ще сме по-добре. Но как по-добре – материално или психически ще сме спокойни?? Честно казано доста сложно е това определение.  Защото дори да се уредиш добре, да имаш нови приятели и дори те да се случи така, че да са и свестни хорица, пак няма как да бъдеш така спокойно настанен душевно, както и ти е в родината. Няма такъв уют. Това предполагам го знаят всички живеещи в чужбина. И не, това не начин по който искам да осъдя някой – просто си давам моето мнение по въпроса. Далеч съм от мисълта да съдя, когото и да е било за каквото и да е било, но не искам и мен да ме съдят. Всеки е поел юздите на своя живот и се носи волно на него! 🙂 И така трябва да бъде.

Питам накъде отиваме младите, защото май на една определена възраст, която няма да кажа защото съм и жена, идва момент в който избора стои пред нас. До тук с офлянкването и чуденето. До тук с несериозните работи и израза „а бе то има време“. Готови ли сте за живота в България? А ако не сте, за кой живот сте готови? Мислите ли, че трябва да останем да се борим или трябва да си бием камшика и всеки да си гледа него си? Дали обединението наистина прави силата? Ако е така, защо не сме обединени около идеята за оставане? Искаме промяна, но сякаш и ние стоим и чакаме да падне от небето, както нашите родители са си мислели, че ще случи в далечните 90-те години на миналия век. Аз съм го решила отдавна защото се познавам прекрасно, и защото все още не са успели да убият чувството ми за борбеност. Моят избор е такъв, независимо дали ще ми донесе мизерен или щастлив живот. А вашият, какъв е?

Запознаване

Привет от мен! Името ми е Анна Горанова и това е вторият или третият ми опит за  правене, поддържане  на лична страница. Не знам защо така се получава, може би от голямата ми доза непостоянство и още по-големия ми мързел, но все не докарвам нещата до край, специално с опитите ми да блогвам. Но ще видим какво ще се получи от третия, уж щастлив път.

Обичам да пиша и мисля, че ми се получава, макар и на едно средно аматьорско ниво. И понеже съм на възраст, в която мога да си позволя да съм смела и безотговорна, не много конкретна и на моменти глупава, ще пиша на всякакви теми – политически, обществени, човешки, морални. Бъдете свободни да ми отговаряте по всяко време и навсякъде. Смятам, че човек има нужда да изразява себе си по НЯКАКЪВ начин, за това аз намирам своя тук, чрез писане.

Две неща, които много обичам и често ще засягам – музика и планина. Надявам се и често да намирам съмишленици! Но разбира се, абсолютно всички са добре дошли в моя виртуален свят, стига да им е интересно.

Ще си говорим за писатели, книги, стилове, личности и каквото душа ни иска.

Първата ми житейска цел е търсене на баланса в живота. Макар и трудно, знам, че е постижимо. Цел номер две – забавление, докато се постига Цел номер 1. Това май ми е нещо като философия, но не съм сигурна.

Приятно и минавайте често от тук.

Анна Горанова, автор

Уважавайте институцията живот

Няма как да не засегна темата за публичните самоубийства напоследък в България. За това ми се ще да кажа няколко думи, които напират в мен през последните седмици, а и не само. Провокацията е силна, а актовете на крайно отчаяние от сънародниците ми са потресаващи, но и се засилват лавинообразно, което ме притеснява силно.

Първи въпрос: Защо?

Не искам да обвинявам никого за това, което започна  като една брутална, черна мода у нас – модата да сложиш край на живота си.

Мода, която никога не трябва да излиза, никъде и под никакъв предлог, която не трябва да се „налага” по никакъв начин и под никаква форма. Дори да сме крайно в лошо положение, да не виждаме изход от нито една сложна ситуация, това със сигурност не е алтернативния заден изход, от който можем просто да се измъкнем, невредими.  Защо? Защо след самоубийството на младия мъж от Велико Търново и на Пламен Горанов от Варна, започнахме да мислим, че само така ще ни чуят? Толкова ли сме отчаяни? А когато тези гласове замлъкнат, стопени под горещите пламъци на огъня, кой ще ги чуе? Кой?

Днес, четох интервю с известен български психолог, който казваше, че всъщност самоубийствата чрез самозапалване не били характерни за България. Защото самите те са форма на протест, показен акт, изразяващ бунт. Бунтът в неговия краен и гибелен аспект. Тяхната саможертва или отчаяние си остават донякъде не доразбрани и няма какво да кажа за погубените им животи защото в очите на родината те са герои. Не искам да засягам никого, но ще разсъждавам за случващото се сега. След тях.

Защото то продължава.

Не можем да променим нищо, ако просто се полеем с нафта пред общината и си драснем клечката, крещейки „Няма изход”. Едва ли ще променим нещо и ако си седим удобно вкъщи и се чудим на акъла на политиците, както и на тези, които протестират. Ама истинските, не платените.  Защо трябва да даваме безценния си живот и да лишим от нормален такъв всичките си близки и роднини, заради една лоша система, породена от системните грешки на други хора? Защо не се опитаме да променим системата и да поправим грешките им, оставайки живи и здрави. Мислейки и разсъждавайки, генерирайки идеи и борейки се за справедливостта. Колкото и „химералистична“ да изглежда тя сега. Нека бъдем тук и сега, а не да бягаме от настоящето по възможно най-краткия и необратим път.

Втори въпрос: Какъв е проблема?

Вероятно всеки един от нас може да назове по един проблем, който мисли, че е най-важен и най-съществен за разрухата на българската държава, на българското общество до днешна дата. Мисля, че е важно да осъзнаем нещо много важно вече, а то е именно това, че самите ние сме България. Ние сме обществото, което живее тук и което трябва да бъде държавата, да се бори за това, което иска и да вярва в каузите си. Ние сме, а не ТЕ. Понеже всеки е свикнал да говори в това лице, „те правят това, те не правят онова…те ни съсипват и ограбват”. Ами ТЕ, няма как да правят всичко това без нашия картбланш, който НИЕ отдавна сме им предоставили за свободно ползване. Безсрочно.

Така, че нека се вгледаме в себе си и да осъзнаем, че всеки един от нас носи толкова отговорност, колкото вина носят и политиците на върха на държавата ни за това абсолютно дъно, което удряме за пореден път.

Когато говоря за отговорност, не знам дали се замисляте колко много ние сме свикнали да бягаме от нея. Има едно нещо у българина, което адски много ме дразни и това е вечният му страх и вечна апатия! Сякаш не сме потомци на Левски и Ботев, сякаш нямаме това самосъзнание и това чувство, че все пак НЕЩО трябва да се свърши. Ама умно. С план за действие, с предложения за промяна, с адекватност.  Не искам да отварям темата нито в икономически, нито в политически аспект, защото се чувствам изморена от това. Писна ми да го слушам отвсякъде, като екот в ушите ми, дрънчи вечното мрънкане на сънародниците ми и понякога само се чува приятната музика на тези, които смятат, че ние сме факторът промяна.

Та, проблемът е в това, че вечната ни апатия и удивително чувство на търпимост ни доведоха до порочния кръг на саморазрухата – докато НИЕ продължаваме да не правим нищо за да променим обстановката, ще има хора, които ще се самоубиват не само публично, защото бумерангът на „нищоправенето“ се връща обратно при нас с пълна сила и ни удря право в душите.

Трети въпрос: До кога?

До кога ще чакаме спасители? Няма ли скоро да осъзнаем, че единствените които можем да спасим българското бъдеще и държава, сме самите ние. НИКОЙ няма да дойде. Няма. Това вече трябва тотално да ни е ясно. Ролята на едно истинско гражданско общество е такава, че да напомня на неморално ангажираните граждани, че всичко зависи от тях, а не да им казва кое, как се разрешава по учебник и как се работи еди къде си, оставайки празно пространство след себе си и нито шанс за адекватна реакция. Всичко зависи от нас. Няма спасители, дори напротив. Чисто физиологично природата е устроила света така, че когато един организъм е слаб и разчита на покровителство, всички хищници около него дебнат само да го разкъсват, чакайки просто латентния му край, а след това хиените  доволно го оглозгват до кокал. Когато си слаб няма съжаление, когато си слаб или ставаш силен, или се оставяш на хиените. Засега за съжаление, хиените ни глозгат хищнически, болезнено. А изгледите да се надигнем от прахта не се засилват, като сами се погубваме.

Решението, чрез послание:

Бъдете смели. Бъдете умни. Уважавайте институцията живот. Борете се. Дори в България нещата са постижими, макар и по-трудно. Вярвайте. Тук веднага мозъкът ми асоциира ролята на българската православна църква и вярата. Къде остана тази нейна роля? Защо църквата у нас забрави за какво съществува и дори не може да предложи някакъв жалък вид морална подкрепа на вярващите? Поне жалък.  Но това е друга тема, за която може да се говори и друг път.

Решението е в нас самите. Ако искаме да променим живота си, то нека започнем с него, с личния си живот, с живота там където се намираме в момента.  А след това ще променим и света.