Уважавайте институцията живот

Няма как да не засегна темата за публичните самоубийства напоследък в България. За това ми се ще да кажа няколко думи, които напират в мен през последните седмици, а и не само. Провокацията е силна, а актовете на крайно отчаяние от сънародниците ми са потресаващи, но и се засилват лавинообразно, което ме притеснява силно.

Първи въпрос: Защо?

Не искам да обвинявам никого за това, което започна  като една брутална, черна мода у нас – модата да сложиш край на живота си.

Мода, която никога не трябва да излиза, никъде и под никакъв предлог, която не трябва да се „налага” по никакъв начин и под никаква форма. Дори да сме крайно в лошо положение, да не виждаме изход от нито една сложна ситуация, това със сигурност не е алтернативния заден изход, от който можем просто да се измъкнем, невредими.  Защо? Защо след самоубийството на младия мъж от Велико Търново и на Пламен Горанов от Варна, започнахме да мислим, че само така ще ни чуят? Толкова ли сме отчаяни? А когато тези гласове замлъкнат, стопени под горещите пламъци на огъня, кой ще ги чуе? Кой?

Днес, четох интервю с известен български психолог, който казваше, че всъщност самоубийствата чрез самозапалване не били характерни за България. Защото самите те са форма на протест, показен акт, изразяващ бунт. Бунтът в неговия краен и гибелен аспект. Тяхната саможертва или отчаяние си остават донякъде не доразбрани и няма какво да кажа за погубените им животи защото в очите на родината те са герои. Не искам да засягам никого, но ще разсъждавам за случващото се сега. След тях.

Защото то продължава.

Не можем да променим нищо, ако просто се полеем с нафта пред общината и си драснем клечката, крещейки „Няма изход”. Едва ли ще променим нещо и ако си седим удобно вкъщи и се чудим на акъла на политиците, както и на тези, които протестират. Ама истинските, не платените.  Защо трябва да даваме безценния си живот и да лишим от нормален такъв всичките си близки и роднини, заради една лоша система, породена от системните грешки на други хора? Защо не се опитаме да променим системата и да поправим грешките им, оставайки живи и здрави. Мислейки и разсъждавайки, генерирайки идеи и борейки се за справедливостта. Колкото и „химералистична“ да изглежда тя сега. Нека бъдем тук и сега, а не да бягаме от настоящето по възможно най-краткия и необратим път.

Втори въпрос: Какъв е проблема?

Вероятно всеки един от нас може да назове по един проблем, който мисли, че е най-важен и най-съществен за разрухата на българската държава, на българското общество до днешна дата. Мисля, че е важно да осъзнаем нещо много важно вече, а то е именно това, че самите ние сме България. Ние сме обществото, което живее тук и което трябва да бъде държавата, да се бори за това, което иска и да вярва в каузите си. Ние сме, а не ТЕ. Понеже всеки е свикнал да говори в това лице, „те правят това, те не правят онова…те ни съсипват и ограбват”. Ами ТЕ, няма как да правят всичко това без нашия картбланш, който НИЕ отдавна сме им предоставили за свободно ползване. Безсрочно.

Така, че нека се вгледаме в себе си и да осъзнаем, че всеки един от нас носи толкова отговорност, колкото вина носят и политиците на върха на държавата ни за това абсолютно дъно, което удряме за пореден път.

Когато говоря за отговорност, не знам дали се замисляте колко много ние сме свикнали да бягаме от нея. Има едно нещо у българина, което адски много ме дразни и това е вечният му страх и вечна апатия! Сякаш не сме потомци на Левски и Ботев, сякаш нямаме това самосъзнание и това чувство, че все пак НЕЩО трябва да се свърши. Ама умно. С план за действие, с предложения за промяна, с адекватност.  Не искам да отварям темата нито в икономически, нито в политически аспект, защото се чувствам изморена от това. Писна ми да го слушам отвсякъде, като екот в ушите ми, дрънчи вечното мрънкане на сънародниците ми и понякога само се чува приятната музика на тези, които смятат, че ние сме факторът промяна.

Та, проблемът е в това, че вечната ни апатия и удивително чувство на търпимост ни доведоха до порочния кръг на саморазрухата – докато НИЕ продължаваме да не правим нищо за да променим обстановката, ще има хора, които ще се самоубиват не само публично, защото бумерангът на „нищоправенето“ се връща обратно при нас с пълна сила и ни удря право в душите.

Трети въпрос: До кога?

До кога ще чакаме спасители? Няма ли скоро да осъзнаем, че единствените които можем да спасим българското бъдеще и държава, сме самите ние. НИКОЙ няма да дойде. Няма. Това вече трябва тотално да ни е ясно. Ролята на едно истинско гражданско общество е такава, че да напомня на неморално ангажираните граждани, че всичко зависи от тях, а не да им казва кое, как се разрешава по учебник и как се работи еди къде си, оставайки празно пространство след себе си и нито шанс за адекватна реакция. Всичко зависи от нас. Няма спасители, дори напротив. Чисто физиологично природата е устроила света така, че когато един организъм е слаб и разчита на покровителство, всички хищници около него дебнат само да го разкъсват, чакайки просто латентния му край, а след това хиените  доволно го оглозгват до кокал. Когато си слаб няма съжаление, когато си слаб или ставаш силен, или се оставяш на хиените. Засега за съжаление, хиените ни глозгат хищнически, болезнено. А изгледите да се надигнем от прахта не се засилват, като сами се погубваме.

Решението, чрез послание:

Бъдете смели. Бъдете умни. Уважавайте институцията живот. Борете се. Дори в България нещата са постижими, макар и по-трудно. Вярвайте. Тук веднага мозъкът ми асоциира ролята на българската православна църква и вярата. Къде остана тази нейна роля? Защо църквата у нас забрави за какво съществува и дори не може да предложи някакъв жалък вид морална подкрепа на вярващите? Поне жалък.  Но това е друга тема, за която може да се говори и друг път.

Решението е в нас самите. Ако искаме да променим живота си, то нека започнем с него, с личния си живот, с живота там където се намираме в момента.  А след това ще променим и света.